Един от символите на тревненските невести – сокаят, с който легендите свързват и градежа на Часовниковата кула бе представен в цялост в музей „Старото школо“. Етнолог и автор на едноименната книга „Сокаи“ Светослав Петров избра именно Трявна, за да разкаже повече за своя изследователски труд, събран между две корици. Пред широката общественост директорът на СМРЗИ – Трявна – Юлия Нинова изказа своята радост от представянето на книгата, като допълни.
Ю. Нинова: „Изключително ми е приятно да Ви приветствам на това събитие, което мисля ще е интересно на всички нас. То е представяне на книгата на нашия колега Светослав Петров от Музея в гр. Елена. Той от години се занимава с проучването на красивите, царствени, женски накити от времето на Възраждането. Резултат от неговите изследвания е книгата му. Изказвам му благодарност, че той предпочете Трявна за второ място където да представи книгата си. А следващата й спирка ще бъде Етнографския музей към Българска академия на науките.“
Уредникът към Специализирания музей – Даниела Дабкова започна представянето като очерта в най – общ план правените до момента изследвания по темата.
Д. Дабкова: „Невестинското сокаено забраждане, което е характерно за региона на Търново, Габрово и Ловеч е излязло от масова употреба още от началото на 19-ти век, макар че в отделни селца на тези райони то е продължило да се ползва дори в началото на 20-ти век. Сокаят има метална накитна част, една голяма кърпа, която завършва със специални шевици, които се работят за сокая. А тази кърпа се вдига над една дъска с кръгла, или елепсовидна форма – т.нар. сокаена дълска, танур, бука…Етнографския интерес към сокая е от началото на 20-ти век. Е спомена някой от публикациите – тази на Стефан Костов – тогава уредник в Етнографския музей тогава обръща внимание на сокая, на елементите, както и на сокайни шевици. Към сокаите проявяват интерес Кръстьо Миятев и Мария Велева, които анализират неговия произход. Според Кръстьо Миятев той е продължение на царските корони, докато според Мария Велева това е развитие на формата на забраждане. Също Мария Велева, заедно с художничката към етнографския музей през 60 – 70-те години на 20-ти век – Евгения Лепавцова правят един огромен труд от 4 тома, представящ българските народни носии, с текстова ат от Мария Велева и много богат илюстративен материал, в който са включени сокаите и е работено с Евгения Лепавцова. Именно на нея дължим най – мащабното проучване и най – всеобхеватното описание на сокаите. Различните видове сокаи, как изглеждат те, отделните им части, как се поставят, какви са различните шевици. Няколко пъти вече споменвам шеиците – те са много важна част от сокаите, но поради материалът, от който са направени, поради голямата отдалеченост от времето, когато сокаят се е носил масово шевиците сокай се намират много рядко – единични бройки. Две шевици за сокай се откриват изключително трудно. Добре че са все пак някой от публикациите, които дават представа как са изглеждали. Това е една много ценна нова книга, в която са разгледани сокаите. Първо една географска характеристика на районите, в които те са разпространени, етнографско описание на тези райони, описание на трите вида сокаи – габровски, търновски и ловешки, техните елементи, как се изработват тези елементи – една много важна практическа част за тези, които искат да възстановят сокаи. Освен това е разберете и какво е толкова особеното да се гласи сокаят на булката, или от къде произлиза изразът „хлопа ти дъската“. Резултат на дългогодишен труд, на много теренна работа. В нея има изкл. много знания, изкл. много труд и много любов към това, което Светослав Петров прави.“
С интерес към етнографията от малък, Светослав Петров разказа пред тревненци за участието си в детски кръжок в гр. Елена, от където е родом.
Светослав Петров: „Бях около 10 – 11 годишен, когато попаднах в детския кръжок в гр. Елена и ръководителят на този кръжок беше етнограф. Като деца тя ни водеше в околните махали, села. Все още имаше възрастни хора, които пазеха спомен за материалната култура, която е съществувала. Събирахме материали, подготвяхме ги и публикувахме в местния вестник. И любовта ми към етнографията се зароди точно тогава.“
След известно прекъсване интересът към етнографията се завръща, а акцент в проучванията става българско народно облекло разказа още авторът.
С. Петров: „Това е нещото, което най – много изследвам и най – много ме вълнува. В последствие се появи интересът и към невестенските забраждания. Търсейки информация, тъй като в еленско не е запазена старата места носия, попаднах на статията на Евгения Лепвцова за българския сокай и сокайни шевици и прочитайки я разбрах, че носията, която е битувала в еленско е балканджийската носия, която е разпространена и в другите селища в Централна Стара планина. Най – интересното за мен беше, че в еленско е употребявано сокайно забраждане. И поетапно започнах да се опитвам да направя възстановка на килифаревския сокай, който е бил употребяван в нашия район. По – късно го представихме на едно събитие в Елена, което показваше развитието на облеклото на еленчанката през годините като започнахме от най – старинното облекло. Това сокайно забраждане от тогава претърпя много промени, за да стигне до днес.“
Още интересни факти за сокая, за неговата изработка и забраждането четете в бр. 12 – 13 на в. „Тревненска седмица“, който излиза от печат на 27.03.2024г. /сряда/
